Вечерта на Сказанията

Беше последната вечер от Сказанията.Лиан щеше да разказва за титала майстор-летописец.Той беше зейн.Смятано е,че зейните са измамници,затова никой от неговия род,досега не бе стигал дотук.Никой не беше постъпвал в школата.Той бавно излезе на сцената пред погледите на много хора.На последния ред му помахаха две фогури.Едната беше Каран.Тя за нищо на света не искаше да пропусне преданието на Лиан,а и мислеше,че така му вдухваше увереност.Другата беше Мейгрейт.Тя бе дошла тук по молба на Каран,тъй като бяха приятелки и не й се идваше сама.Лиан се усмихна и си пое дълбоко въздух.Щеше да разказва Велико предание.Най-великото от Великите.Загледан в блестящо зелените очи на Каран той бавно започна разказа си:
-В прастари времена Шутдар,гениален ковач,бил призован да потегли от Сантенар по заповед на Рулке,могъщия каронски владетел нa Aaкан.И защо Рулке се впуснал в такова таящо заплаха начинание?Защото желаел да броди свободно между световете и може би великата дарба на Шутдар щяла да отключи пътя за него.И тъй Шутдар се потрудил усърдно и създал забраненото творение-отварящо устройство във вид на златна флейта.Нейната красота и съвършенство надхвърляли дори мечтите на създателя й...и флейтата станала за него по-скъпоценна от всичко,което бил изработил дотогава.Той я взел ,отворил проход и избягал от Сантенар.Но допуснал съдбоносна грешка.Заради него останал отворен Пътя между световете.
Всички в залата знаеха това предание.То бе разказвано хиляди пъти,но повечето слушаха малчаливо.Лиан не се отпусна.Той отново си пое въздух,примигна на парцали и продължи,сякаш след увод:
-Отварянето на Пътя разтърсило до самата му сърцевина Аакан,онзи мразовит свят на сняг с цвят на сяра,на мазни блата и черни мъждукащи цветя.Кароните се впуснали в преследване на Шутдар и повели със себе си многоброен отряд от аакимите,които били поробили още в зората на времето.Всичко преминали голи и с празни ръце,защото предмет пренесен от свят в свтя,може да се промени коварно.Кароните по неволя оставили своите могъщи машини за преобразувания и унищожение-трябвало да разчитат на по-древни сили.
И Талалейм,чиито подгизнали от дъждове гори и извисяващи се планини са самата противоположност на Аакам,също бил заплашен оъ отварянето на Пъя.Фейлемите,дребничките намусени хора,за които вселената е нищо повече от илюзия,сътворена от самите тях,подбрали най-достойните помежду си да поправят стореното.И на Фейеламор отредили да ги поведе гордо към Сантенар.Те също не взели никакви оръжия.Могъществото на умовете им било такова,че в своя свят не се нуждаели от нищо друго.
Гонели Шутдар из коя ли не земя век след век,той бягал през портал след портал и където стъпел,започвали сблъсъци.Но накрая бил вкаран в капан...
Замълча.Най-сетне той стигна до момента,когато щеше да преобърне сказанието.Щеше да разкаже нешо ново,нещо нечувано.Олекна му,като видя,че всички го слушат с увлечение.Той се усмихна сам на себе си и започна пак:
-В развета на силите си и с помощта на откраднатата флейта Шутдар можел да се изплъзне от всеки враг.Но той доживял неимоверна възраст,дори костите му се съсухрили и изкривили,а от сръчните му някога ръце имало полза колкото от животински лапи.Този път се озовал в клпка и знаел-изхид няма.Премалял от страх,изпулнен с омраза към себе си,той се свивал под един дънер в някаква мижава гора,изчоплял си буболечки и ги лапал.Приличал повече на животно,отколкото на човек. И едва сега отправил мислен взор назад в своя живот,проточил се цяла епоха,и проумял къде е стъпил накриво.Не му стигнало,че е най-великия майстов на своето време,а и на всяко друго.Не,искал и да се хвали с безценното си съкровище,което единствен той могъл да сътвори и което променило облика на Трите свята.В някои мигове,ако нямало друг наоколо,той се хвалел на глас.Но дори неодушевената земя имала уши за такава тайна и враговете му всеки път го намирали.Половин хилядолетие го преследвали навсякъде из Сантенар,Сега го приклещили отвсякъде и той нямал волята да им се опълчи..
Погледна на момчето се плъзна по непроницаемите лица на хората.Искаше да намери пролука от която да се вдъхнови.И намери.Каран му се усмихваше мило,а Мейгрейт сякаш му казваше с очи:"Много добре''.Червенокосата искаше да му помогне,затова използва дарбата си и леко прошепна в ума му:Ти можеш.Лиан се напъна и продължи:
-Шутдар се вглеждал с присвити очи между дърветата.Пред него земята се врязвала подобно на пръст в езерото и изгряващото слънце исветявало кула,съградена от жълт камък.По-добро място за край на всичко нямало да намери.
Бахълтал през сводестата порта и хвърлил в ужас някакво семейство,което се хранело около квадратна маса.Шутдар оголил неравните су зъби от желязо-разядените останки,превърнали
се в гавра с някогашните му изкусни умения.Ръждива червенина цапала устата му.Изглеждало,че се е заситил с кръвта.
Разпищели се деца.Хилав мъж паднал по гръб иъ стола си,Шутдар се вторачил яростно в тях,уродливото му лице се кривяло от болка.Претичал на кривите си крака ато рак.Разхвърчали се столове,блюда,невърстни деца.Дебела жена запратила тенджера по главата му,грабнала бебе от пода и семействов побягнало,като изоставило сакатото момиче,което било скрито в кулата,
Шутдар облизал пръски от супа по ръката сии,изплюл червена храчка и се запътил към върха на кулата.
Щом го зърнало,сакатото момиче затиснало устата су с ръце.Жълтеникавата кожа било изпоната по скулите на Шутдар като барабан,изтъбелите устни показвали проядени зъби и изцапани с ръжда венци-приличал на най-престарелия,грозен и ужасен вампир,който можете да си представите.Съжалете тази окана твар,ако можете.
Погледите им се срещнали-едно сакато същество пред друго.Черна коса паднала край красивото лице,но краката на девойката били толкова съсухрени,че едва пристъпяла.Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно,но отдавна бил изгубил тази страна на душата си.Някога може би щял да я метне от кулата,за да се наслади на своята сила и нейното страдание,обаче сега жестокостта не го радвала.
-Горкичкият-въздъхнала тя-Толкова се измъчваш.Кой си ти?
Гласът й бил благ,изпълнен със съчувствие.
-Шутдар-изхриптял той и червена слуз се стекла по брадичката му.
Тя пребледняла и пипнешком потърсила опора в стола зад себе си.
-Шутдар!Нима си дошъл да ме убиеш?
-Не.Но въпреки това ще погинеш с мен-Тох махнал с ръка към гората-тя вече била огнен полукръг,свиващ се към кулата0?Никой няма повече врагове от мен.-Знаел колко жалка е гордостта му.-Виж,те вече дойдоха и изпепеляват всичко.Боиш ли се от смъртта?
-Не.Само че исках да живея,за да се сбъднат мечтите ми.
Смехът му бил вой,преливащ от подигравка.
-Знам какви мечти може да има сакатия-мъка и отчаяние!Дори твоето семейство те е заключило тук,за да не изпитва срам и погнуса от вида ти.
Тя пуснала стола и изопнала рамене:приличала на горда кралица,но сълзи намокрили бузите й.И Шутдар,чудовището,тази звя,сам се изумил оъ състраданието си.
-Каква е мечтата ти?-попита я с нежност,ново за него чувство-Бох ти я дарил,преди да умрем,стига да е по силите ми.
-Да тазнцувам-отвърнала тя-Копнея да танцувам за любиия от своите мечти.
Без нито дума повече той рязко отворил калъфа и показал златната флейта.Никога не е създаван по-съвършен инструмент от нея.
Вдигнал флейтата към кървавочервените си устни и засвирил.Болката в ръцете му била непоносима,но лицето му не трепнало.И музиката му била толкова завладяваща,толкова прекрасна,че дори предците на девойката затракали с костите си в криптата под кулата.
Сакатата девойка простъпила напред с поглед,впит в Шутдар,но той сякаш се бил улисал в друг свят.Тя се затътрила напред в жалка пародия на танц,заклатушкала де.И вече си мислела,че той й е изиграл най-безпощадната шега и че ей сега ще рухне-щом чуе подигравателният му смях.Но изведнъж мелодията я поела и понесла,нямало е вече болезнената тежест в краката,тя стъпвала,където си поиска.Пърхала леко с пантофките си като първа хубавица на бал,танцувала неспирно,докато силите и не я изоставили и не се свлякла на пода с развети поли,зачервена и зясмяна,твърде изтощена,за да отвори уста.А Шутдар още свирел и тя отлетяла толкова надалеч в мечтите си,че забравила за настоящето.
Музиката полека стихнала.Девойката се опомнила.Шутдар сякаш бил огрян от вътрешно сияние,изгорило докрай грозотата му.Свалил флейтата от устните си и внимателно избърсал рубинените петна от нея.После изсумтял:
-Идван.Слез и развей син флаг от вратата.Има някакъв шанс да те пуснат.
-Няма какво да търся навън.Прави каквото е нужно.
За миг Шутдар помислил,че все пак не му се умира,но било твърде късно за това...
Слушателите въздъхнаха-поредния знак.Досега Преданието за Възбраната не бе разкзвано по този начин.Лиан знаеше какво си мсиялт учителите-откъде той знае всичко това?Великите предания не биваше да се променят.Щяха да посикат да докаже всяка своя дума.За миг отново погледна към Каран,която сега не се усмихваше,а бепе леко пребледняла.Почуди се защо.Четири години работа върхъ това и сега се расейваше.Не бива.Той сякаш й каза с поглед"Всичко е наред" и завърши:
-Враговете на Шутдар се прокрадвали все по-наблизо.Там били великите от Трите свята,от четирите човешки раси.Имало карони,аакими и фейлеми.Там били и най-видните хора от нашият свят.Предвождал ги Рулке в нейстовото си желание да вземе флейтата и да изкупи вината си,че изобщо е поискал да бъде сътворена.
Шутдар ги гледал с угасналите си очи.Нямало надежда-най-сетна настъпвал краят на животът му.Скоро флейтата щяла да принадлежи на друг.Смъртта щял да посрещне с радост,отдавна я желаел,но било немислимо флейтата да попадне в чужди ръце.
Затова,щом доближили,той се изправил на покрива на кулата,очертан от призрачно червената кула,а долу азд него било дълбокото езеро.Сакатото момиче надало вик,Шутдар изкрещял:
-Не мърдай!
Вдигнал флейтата със сгърчената си ръка,проклел враговете си и изтръгнал тръбен звук на отчаяно ликуване.
Флелйтата просвенала нажежена.Въздухът заблещукал.От небето западали мъртви птици.Пъстри дъги се стрелнали на вълни във всички посоки и повалили гледащите в несвяст.Кулата се нацепила,Шутдар политнал назад и се забил тежко в тъмната вода далеч долу.Земята се разпукала,водата се надигнала и се стоварила върху развалините.
Някой казват,че златната флейта паднала по-бързо от Шутдар в езерето-блъвнал огромен облак пара и водата кипнала,-но наклая ледените дълбини я охладили и може би тя още лежи там,заровена от бавно трупащата се тиня.Съхранена завинаги...и изгубена завинаги.Други уверяват,че я видели да се разтапя,да се разтваря като дим във въздуха и да изчезва,погълната от отдавна пленените в нея сили.
Трети пък твърдят,че Шутдар пак ги надхитрил и избягал в далечно кътче на Сантенар,където никой не бе чувал за него,или дори в онази пустош между световете,през която се промъкнали отчаяните карони,за да отнемат света на аакимите в далечната древност.Но е знайно,че те грешат,защото два дни по-късно водата изхвърлила смазания труп в цялата му грозота върху скалите недалеч от кулата.
Шутдар вече го нямало,нямало я и златната флейта.Рухналата кула била същински кошмар от пушеци и пламъци освен запазилото се ъгълче,където момичето лежало невредимо.По светещите стени бродели превидения на нейните безсърдечни предтечи.Сакатата девойка ридаела,защото се била простила с мечтите си.И тогава й хрумнало да разкаже историята,да запази скъпоцнен спомен от този ден,да остави бяла точица върху черното петно,заличило доброто име на Шутдар,тоди най-охулван човек на Сантенар.
Ала тъкмо дописала словата си и светът се обърнал наопаки.Светлина,подобна на остри клинове,пронизала очите й.Небето се разкъсвало.Кулата се разтресла,отломките подскачали като гумени кубчета.И тогава над руините внезапно се отворил портал,засиял като пурпурно слънце.Момичето надникнало в пустошта между световете.
В ослепителната тъма се появили сенки.Зад портала се тълпяла цяла армия от ужасяващи твари...Тази пустош гъмжи от невъобразими същества и животът там е жесток,безнадежден и мимолетен.В пустошта дори най-закалените могат да оцелеят само като се пресътворяват неспирно,и всяко изчадие там изгаря от един-единствен стремеж-да избяга!
И ето че сакатото момиче видяло как съществата от легендите водят битка отвън портала в напора си да се промъкнат.Целият свят бил заплашен.Никой не можел да устои срещу тези орди.
Болката в краката я измъчвала твърде силно и не можела да ходи.Изпаднала в смъртен страх,тя пропълзяла в развалините и се скрила.
Когато слъгнцето доближило връхната си точка по пладне,забулена фигура се отделила от гъмжаците над кулата призраци.Отначало момичето помислило,че това е нейният Шутдар,възвърнал си разцвета на младостта си,защото закачуленият силует бил висок и тъмен.
Привидението размахало ръце над бълващ дим кратер в каменните основи.И тутакси го поразила наситено червена мълния,изкочила със съскане през портала.Неземен огън откроил наметалото му.Под краката му камъкът изведнъж потекъл като вода и завлякъл призрака в кратера.Развоняло се на сяра,после въздухът сякаш сътворил от себе си просветваща закрила сред бъркотията-сноп от бяло сияние покрил портатас паяжина от ледени висулки,с Възбрана!Порталът се затворил с грохот и изчезнал.
А девойката?Намерили и нея,когато станало безопасно да влязат,късно следобед.Младата жена с изключителна хубост лежала свита на камъните и дългите поли покривали жалките и крака.Усмихвала се като на най-великолепния ден в живота си.Странно,сред цялата разруха момичето сякаш било невредимо-ала мъртво.
Загрижена да смекчи малко дългия списък от злини на Шутдар,тя написала своята история и я пъхнала в корсажа си,а после се пробола в сърцето с дълга игла.
Тук са доказателствата,подпечата ни с кръвта на собственото и сърце.Така завършва преданието а Възбраната,първото и най-великото сказание.
Всички гледаха в недоумение......

-Наистина притежава гласа.-подшушна Мейгрейт на Каран и изракопляска.
-Да,знам.-каза другата жена и също изракопляска.
Всички последваха примера им.Вдигнаха Лиан на ръце и почнаха да викат името му.
-Не трябва да сме тук,нали?-каза Мейгрейт подозрително и се огледа.
Всички бяха ученици в Школата.
-Да.Ще се измъкнем преди да са се усетили.-обясни Каран.
-Май е време да тръгваме.-каза Мейгрейт и забута червенокосата към изхода.
-Но защо?-попита недоумяващо Каран.
-Ето защо.-По-голямата посочи един пазач,който се беше насочил към тях.-Аз нямам пропуск.А твоят всъщност не е твой.
Двете набързо излязоха и се скриха в близките храсти.Малко след тях излязоха няколко стражи и се заоглеждаха.Нямаше и следа от двете жени и те се отказаха.
-Беше страхотно.-въздъхна Мейгрейт.
-Да.Лиан ще излезе след малко.-допълни Каран.
Двете жени седяха и чакаха,но Лиан не се появи.
-Поне така си мислех.-смънка Каран.
-Дали не му се е случило нещо?-розтревожи се Мейгрейт

-Не мисля..-отвърна червенокосата-Но искам да проверя.Ще дойдеш ли?
Мейгрейт кимна.Двете отново се промъкнаха в залата.Лиан беше седнал на седнала и беше вперил поглед в преданието.
-Какво има?-Каран викна от единия край и се затича надолу.Бързо се качи при Лиан и седна до него.
-Не ми дадохда титалата-прогорои той-Никога няма да стана майстор-летописец.
В погледа на Каран се прочете съжаление.
-О,Лиан-прошепна тя и го прегърна-Преданието ти беше чудесно..
-Но не ме одобриха,Каран,не го направиха-развика й се той.
Не й беше особено приятно,но го изтърпя.Знаеше,че за Лиан да стане майстор-летописец беше всичко.Мейгрейт само гледаше притеснено от вратата.
-Ще имаш и други шансове-опита се да го ободри тя-Уинстан не беше честен.
Лиан кимна и я прегърна.
-Извинявай,че ти се развиках-каза той
Каран му се усмихна.Тя усещаше,че той все още изпитва болка,но не иска да я поакже,щ.

Мейгрейт все още гледаше отстрани.Не знаеше дали да отиде при тях или беше по-добре да не се намесва.Изведнъж срещна погледа на Каран,която и направи знак да се приближи.
-Страхотно предание,Лиан.-почти успя да прозвучи искрено.
Лиан я погледна недоверчиво и измънка:
-Благодаря,но не ми дадоха титлата.-каза той и впери поглед в земята,сякаш се срамуваше от себе си.
-Наистина ли?-Мейгрейт знаеше,но въпреки това остави Лиан да излее мъката си.-Но...ти беш толкова добър.
-Уистан никога не би допуснал зейн да стане майстор-летописец.Особено ако зейнът съм аз.-каза той с омраза.
-Защо Уистан те мрази толкова?
-Има толкова причини...аз съм зейн,Мендарк ми е покровител,а и освен всичко това ме ненавижда.-обясни и Лиан.
Мейгрейт стрелна Каран с поглед.Не знаеше какво повече да каже.
-Може би е по-добре да починеш.-предложи Каран.
-Това няма да промени нищо.-студено каза Лиан.
-Нищо не е в състояние да промени минали събития.Ще получиш втори шанс.Убедена съм.-каза с усмивка Каран.

Лиан я погледна с тъжен поглед,но успя да се усмихне.
-Е,добре..-съгласи се той-В Готайм ли ще се приберем?
-Не..искате ли да отседнем някъде тук?-предположи Каран
Мейгрейт и Лиан кимнаха.Тримата излязоха от залата и се запътиха към едва страноприемница в края на градчето.Докато минаваха много хора ги изгкеждаха среснато.
-Защо ни гледат така?-учуди се Мейгрейт
-Явно всички са чули преданието на Лиан-отвърна Каран
Повярвяха още малко и тъй като Физ Горго не беше голям,скоро стигнаха.Влязоха бавно в страноприемницата.Вътре беше почти празно.Имаше по някоя празна халба на масите.
-Искаме една стаята с три легла.-каза Мейгрейт на човека зад бара.
Той се побърне.Лицето му беше ужасно голямо,а очите му подути.Каран пристъпи крачка назад от уплаха.
-Добре-изкъкри мъжът и метна един ключ по тях.Лиан се наведе навреме,за да избегне удар.

-Страхотно гостоприемство.-измърмоли Лиан и вдигна ключа.
-На горния етаж е.-обясни Мейгрейт и тримата се запътиха към стаята.
Лиан отключи вратата.Тя се отвори със скърцане.Лиан влезе първи,следван от двете жени.
-Тази стая е за трима,нали?-попита той и я огледа.
-Ами...-започна Мейгрейт.-Предполагам.
В стаята имаше три легла,един шкаф и една малка масичка.Беше толкова тясна,че се наложи да минават един по един.
-Я,вижте има и...какво е това?-попита той и вдина мръсно и миризливо парче плат.
-Прилича на...чорап.-каза Каран и го огледа,но се наложи да се дръпне,защото миришеше ужасно.
-Страхотно ще си прекараме.-обади се Мейгрейт и седна на леглото.
-Не може да се случи нещо по-лошо.-въздъхна Каран и се подпря да масичката,която се счупи.
-Не може ли?-засмя се Лиан

Каран и Мейгрейт се расмяха.
-Ще отида да видя какво предлагат за вечеря-каза Мейгрейт и слезе обратно надолу.
Лиан седна до Каран и отново се замисли за това,че не бе получил титлата.
-Стига,Лиан-помоли Каран-Не се озмъчвай повече.
-Толкова готвих това предание..месеци наред..-заобяснява той-И само защото съм зейн,не успях да получа признанието майстор-летописец.
-Стига-извика жената и го погледна в очите-мисли за нещо друго.
В този момент Мейгрейт се върна.
-Няма да ядем тази вечер-оповести тя
-Защо?-учуди се Каран
-Предлагат шкембе чорба и мухлясал хляб-обясни приятелкта й.
На Каран й се повдигна само като чу.
-Ужас..-измънка тя-и какво ще правим?
-Можем да си седим и да си говорим.Утре ще тръгнем към Талия.нали сега тя е на мястото на Мендарк-отвърна Лиан
каран и Мейгрейт се съгласиха.

А за какво ще говорим?-попита Мейгрейт след като пет минути никой не продума.
Каран стлелна с поглед Лиан.Трябваше да измисли тема,която да го разсее от тревогите му.Без да иска тя заговори за сказанието.
-Според вас кой я е убил?-попита тя.
-Как така кой я е убил?Ти не слуша ли сказанието?Сама се е пробола.-остро каза Лиан.
-Ама ти сериозно ли вярваш в това?Защо ще и е да се пробожда?-попита Каран.
-О,ами...ъъъ...-Лиан напрегна мозъка си,но не успя да измисли нищо.
Мейгрейт ги наблюдаваше и не каза нищо.Не се беше замисляла над това.
-Мейгрейт ти какво мислиш?-чу се гласът на Каран.
-Не знам.
-Как така не знаеш?-сопна и се Каран.
-Още не съм го премислила.-усмихна се Мейгрейт и всички се засмяха.

-Може ли да не говорим за това?-попита Лиан,леко обезпокоен
Каран кимна и подхвана наново:
-Как ли е Талия?На мен ми домъчня за нея,но не и за Мендарк.
-Проклетника му с проклетник..искаше да убие Рулке..-Мейгрейт изрече името му по особен начин.
Лиан вдигна вежди.Той не знаеше за любовта между Мейгрейт и рулке.Каран си беше дъжрала езика зад зъбите прекалено дълго време..
-Има ли нещо,което не знам за Рулке?-попита Лиан
Червенокосата кимна.Време беше и той да научи истината.
-Мейгрейт и Рулке са..заедно..-тя не знаеше как да го опише
Мейгрейт й хвърли ядосан поглед.Лиан кимна,но не изглеждаше така сякаш е разбрал.Каран отиде и седна до него,като каза:
-Къде ли е той сега?
-Кой?-попитаха в един глас останалите
-Дядо ми-ухили се Каран-Рулке,разбира се..